Валентин Дишев, Левена Филчева




Бяло
Малък роман в няколко солилога между две линии


Той:

Беше се родил невиждащ. Всички се раждаме така. После някои срещат любовта и започват да се учат на различията. И да ги намират за красиви.
Нему беше предначертано да намира красотата в неразличимостта на контурите, а щастието – във всяка липсваща дистанция. Но също срещна любовта. А тя му обясни какво никога няма да има. Обясни му, че липсата се нарича черно. И му даде бяло бастунче. За да го различава. А щастието му не беше родено да познава дистанциите.

Чу думата “сляп” за първи път от майка си. Трябваше му време да проумее, че от този момент вече ще се опитва да познава две – едната, неговата – дъх, докосване и топлина, и другата – онази, която никога няма да има. Никога не можа да разбере това “трябва”, чрез което разделяха света му, изтласкваха го към върха на бастунчето, изстискваха от пулса само звук. Знаеше, че не само ехото е свят. Но не им го каза. Те виждаха бялото. Той не забрави неговия вкус.

Думите се раждат от очите.
Нямаше как да го разберат. Когато светът е споделеност на докосването, няма нужда от думи. И от посоки. И въпроси, които се раждат от търсенето на хоризонт. Няма нужда от компас. И барут. И от несръчния заместител на пръстите – Гутенберговата преса. Когато никой не се опитва да измерва, мярата е при себе си. Релефа на докоснатото е плътта на съществуването. Не можеше да го каже – изборът на думата е хроника на предположената раздяла.









Вход "Той" към хипертекстовата линия

Вход "Тя" към хипертекстовата линия

Обратно към началото на хипертекстовата линия




Към "Глоси" - Форум за литература и хора"

Още за Валентин Дишев
______________________________
© Валентин Дишев, Левена Филчева
© "Поречия", 1/2008