Още ‘входният’ текст (“Улица в Ефес”) е възможен ключ в структурата на “Човекът, който...”. Предупреждава ни, че “тази улица не води никъде” и повежда през осезаемото усещане за “дълго небе”... Редакторът на книгата Г. Милев добросъвестно отбелязва една от ‘константите’ в поетиката на Божидар Пангелов, наблюдаема и в по-ранните му книги: “под въпрос, тук са и времето и пространството”, човекът е и недоизказаност, и “невъзможност да бъде вписан и описан, поставян или изваждан в/от социални контексти.(…) той сам по себе си е – и не е”...

      Тук още читателят, би могъл да се досети, че въпросът ‘кой е Човекът, който’, не би бил значително по-значещ от ‘синтакс ерор’, зададен само вътре в парадигмите на филологическо-историческо-философстващото. “Човекът, който запазва формата/ няма идея за време”, а ‘огъванията’ на пространството спестяват всеки евентуален автосантиментализъм на преживяваното ‘утеснение’ в действителността на ‘обитавания/обитования’ свят. В тази поетика, емпирията няма шанс да се самозалъже, че е цялостна реалност. А и субектът и, не е мнимата утешеност ‘на просто екзистенция’ в metaxy (в онова “помежду” на клишета като “човешкост” и “божественост”), положена в отраженията ‘на’ и отгласите ‘от’ civitas Dei. И това може да се допусне, доколкото човекът не само се е одързостил да ‘отваря кодове’ отвъд диакритичните знаци на националното и социалното с всички възжожни последици откъм ‘менталното’, а и доколкото негацията му спрямо многословните патетизми на един (ако си позволим да заемем определението по Бадиу) “анимален, животински хуманизъм“, е всякога осезаема (така щото: “тъгата е илюзия за тези/ които със зъби стискат бреговете/ и се люлеят съчленените тръстики”...).

      Отпратката от религиозния наратив в някои текстове (“Каещият се Петър”, например) не застива в просто ‘културна дестинация’ към Сеферис или Ел Греко, а в “Невени”, “Отляво”, “Всичко е хармония”, “Събота”, “Варава” при ‘дебнещ’ прочит се оказва неедноизмерна, функционираща комплицирано и понякога амбивалентно; конотациите на “...онзи град без време” допускат четене и раз-четеност ‘в’, но и далече ‘отвъд огледалата’ на Августиновия Божи град или пък – на множествеността на ехата от мистичния Gestalt по Йезекиил ...

      Мимолетната светимост на п(р)оглед в ‘непрозрачното’, ‘недоловимото’ за обръгнали сетива - “извън простата дескриптивност на света” (Г. Милев) – е, струва ми се, позиция на гранична ‘затвореност’/’отвореност’ на най-светлото сетиво – очите... (както е в “Луната”, където смисловият ‘заход/преход’ - през канавата на символиките на хадиса - предвижва самонаблюдението от “пиша върху очите си” до “луната е (...) герб на изгорелите флагове”, а веднага след това (още в съседния текст) иде обезоръжаващата констатация, че “Човекът, който гологлав израства от снега събира слънце”)...

      Такова ‘метафизично’ неспокойствие обаче, не изхожда просто от патоса на емпиричен опит или от догматиката на Откровението, нито е ‘заземеност’ на благата вест в Йоахимов код, понеже иде – позволявам си да предположа – от етоса на една вписаност/подслоненост на всичко онова, което е “религиозно възможно” в границите на културната човешка опитност. То самото е ‘положено’ в трансцендираща картината на света системност на визиите, която окръгля собствената си осмисленост, отключвана от вярата и любовта.

      Носейки миметичния отпечатък на “сега и тук”, поезията в “Човекът, който... “е ситуирала слученостите си откъм “мястото без място”, “оттатък мисълта, която носи смърт”, и затова – витална. А както можах да се уверя: втурвайки се в света на тази книга, читателят среща не каквото ‘може да се очаква’, а онова, което го чака там – достатъчно основание за по-бавно пътуване през нея... Възможно (пожелателно) по-бавно... Около смислови ядра, възлови за теоретично изкушения, а и за конституираността на човешкото въобще (около въпроси като ‘безмълвие’ и ‘изричане’, ‘ейдос’ и ‘форма’ и т.н.), гравитират значим за общото внушение на книгата ‘дял’ текстове: от безпунктуационното стихотворение “*** тихо...” до стихотворението “Нещата” с мото, отпращащо към С. Зонтаг и европейския свод идеи за мълчанието…;

      Едва тук се досещам (преди да замълча), че може би е нужно напомнянето: “Човекът, който ...” (ИК “Пергамент”, 2009), вписвайки се (вече закономерно проблематично) в разноликите читателски очаквания, идва след книгите „Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), „Делта” (Омофор, 2005) и „Момичето, което..” (Арс, 2008) и – е в отъняващата, през последните години, поредица на онези малко книги, писани на български език (бих могла да опитам да ги изброя на пръсти), които и в разнопосочните си прочити са в състояние да удържат мисленето на поезията въобще като надмогната руптура в континуитета на високото слово...

______________________________
© Ваня Стефанова
© "Поречия", 1/2010

Други връзки:
От и за Божидар Пангелов;
"Кръстопът" - дайджест за литература;
"DICTUM" - литературата има и глас;