"Зоопаркът" - Екатерина Стратиева

"АРС",
Благоевград, 2008 г.,
формат 32/70/100, 70 страници,
корична цена 4,20 лева

     Признавам си – отдавна, да не кажа никога, не съм чел такава книга. Още когато срещнах в Мрежата някои от превъплъщенията на Зоопарка (главно действащо лице в текстовете на Екатерина Стратиева), си помислих за Екзюпери. Подобна символност, полет на въображението, поетичност, изчистена знаковост и в същото време “наивност” по отношение на резултатите от прагматичния човешки опит и изобщо – понятията и думите… Даже за миг допуснах, че това е културен 'цитат', писане “по”, да речем, “Малкият принц” (в което не намерих нещо смущаващо, напротив – стана ми интересно, хареса ми тази непосредственост на погледа, необременеността на възприятията; дори дързостта да се прави подобно нещо – да се пише така). Още повече, че зад пласта на приказното и забавляващото се разказване, ясно се долавяше философското, промисленото. Зад усмивката долавях тъгата (тъга от…) Но едва когато взех в ръцете си и прочетох “Зоопаркът” проумях, че до този момент съм газил плитко, достигал съм единствено до познатото – до аналогиите, до възможния прочит през призмата на тежката (но светла) сянка на Екзюпери, а може би и на автори като Джани Родари и (отчасти) Луис Карол.
     И така – що е Зоопаркът? Ако се облегнем на конвенционалните представи, зоопаркът е интересното, различно място, територията, където децата винаги искат да отидат, за да видят интересни животни – много често в наши дни – единствените, които са виждали. Децата, за разлика от нас, приемат нещата такива, каквито са, за тях “клетка”, “пазач”, “свобода” не са понятия, усложнени от корелации, метафорика и изобщо от жизнен опит. И привидно, и не дотам привидно, така е и при Екатерина Стратиева. Използвайки условно някои похвати от стилистиката на Екзюпери и изобщо от рецептивния модел на приказката (с нейната способност да назовава неусложнено и с изискването и? да бъде възприемана безхитростно), в "Зоопаркът" авторът проблематизира битието по начин, различен в сравнение с упоменатите литературни еталони. И така, Зоопаркът е персонификация на човека-останал-дете-у-нас. Но не на вдетинения, а на волево стремящият се да гледа света, без да губи очи за чудото в него. И интересното в случая е, че част от чудото са литературата, историята, изобщо културата. Така, съвсем естествено, в книгата “съжителстват” Шекспир, Стендал, Карел Маха, Фокнър, Яворов, Гео Милев, Ботев, дори Вазов – като цитати, но и игрово интегрирани. С напредването на приказката, разбираме, че всъщност това е една притча със сериозни философски "параметри", поставяща въпросите за времето, смъртта, относителността на битието. Повечето сложни понятия, тук, са отново персонифицирани; често символиката им е многозначна и многопластова – което непрекъснато произвежда усещане за граничност. И понеже донякъде това е игра (авторът смело използва омонимия, словесни каламбури, абсурд, експресионистични похвати), немалка е опасността книгата да бъде възприета като самоцелна шега, неособено почтителна към човешката култура и мисъл, изобщо. Само че – и тук е може би един от ключовете към тази хем трудна, хем приятна за четене книга – ние сме обезоръжени от невероятния лиризъм (нещо, поначало характерно за изказа на Стратиева), от смисловата и емоционална напрегнатост на словото, от топлотата на погледа. Така се случват чудодейното преодоляване на сложността, примиряването на поетичното с хладно ироничните синтези. Читателят е увлечен от тази алхимия. И това, което изпитва в края на книгата, е чувството на съжаление, че “приказката” е свършила.
     Героят на Екатерина Стратиева съзнателно избира “наивността” на учудването пред сериозността на битието. И това не е бягство, а по-скоро бунт. Един красив, лиричен, одухотворен бунт – срещу тъгата.

______________________________
© Георги Милев
© "Поречия", 1/2008

Вижте условията за доставка на книгата.