"ЮФКА И НАФОРА" - Филип Кабакян

"АРС",
Благоевград, 2008 г.,
формат 32/70/100, 56 страници,
корична цена 3,99 лева

Чисто асоциативно, Филип Кабакян е "драматичен" по нагласа поет, като драматичността е толкова силна, че е преляла в структурата на стиховете… Няма да е пресилено ако кажем, че те напомнят драми, в театралния смисъл на понятието, с всички елементи на жанра. Но това е поезия. Заради силния лиризъм, заради директно изразената емоция, заради овладяното обилие на тропи – белези, които са присъщи само на поезията.

По-голямата част от стихотвренията в книгата са написани в класически римувани строфи. Че се изисква смелост и майсторство за едно доброволно съобразяване с усмиряващия калъп на класическата римувана реч, е несъмнено. А авторът ги има – и трябва да се каже, че тук той е много близо до перфекционизма. Речта е като изкована – звънлива и ритмична – но не самоцелно. Ф. Кабакян използва мерената реч за да доовладее емоцията и да стегне мисълта, да избегне всякакво разпиляване. Обикновено всяко стихотворение има повод – нещо се е случило и то бива разказано, понякога дори лежерно. Ако ползваме терминология от теорията на драмата – това е “завръзката”:

С резени диня, с парчета от лято заискрено,
те вървят през пазара като шарени пръски в тълпата.
(“Лято е, лято е!”)

Там, до старата дюля, върху калдаръма
падаха белите облаци. На слънцето в двора...
(“Спомен за юфка и нафора”)

Почти веднага обаче, както е в истинските класически драми и във високата поезия, сме въвлечени в “събитията”; лирическият герой, който е наш гид и разказвач, ни въвежда директно в “колизията” – без колебание, без хитруване, без замаскиране – пластично, елегантно и внимателно.
А поставените въпроси са тежки: за собственото ни половинчато битие, което ни лишава от вродената ни сетивност; за двойнствената природа на нещата, за свободата и несвободата, за духовното равновесие, за чудото – и в природата, и в библейския смисъл. Кабакян не дава отговори; просто поставя въпросите и ни оставя сами да достигнем (ако изобщо е възможно) до изводи. Разбира се, липсата на ясен, общовалиден отговор е болезнена, но болката не е натрапчиво афиширана и ние по-често я долавяме в екстериора.
Героят на Ф.Кабакян, обаче, има своите битийни решения – решения, които са минали през ума и сърцето му. Той не ни ги налага; сякаш споделя: "това е моето решение, обаче аз съм един от вас, приятели" – без високомерие или чувство за елитарност, но и без компромиси. Защото тук въпросите са важни, жизнено важни и свръх-сериозни… Каква е обаче развръзката, къде лирическият “аз” успява да намери разрешение при свойствената полярност на възприятията си, породена от осъзнаването на бинарността дух-тяло?… Отговорът, може би трябва да е, че той е идеалист – но не наивник и няма илюзии за света, който обитава. Идеализмът му е следствие на стремежа към хармония и неповърхностно живеене. Именно тук се крие светлото, в крайна сметка, усещане, което оставя иначе нелеката поезия на Филип Кабакян – чувството за надмогване и преодоляване на скепсиса.

Така че… запомнете и това име.