"ЮФКА И НАФОРА" - Филип Кабакян
"АРС",
Благоевград, 2008 г.,
формат 32/70/100, 56 страници,
корична цена 3,99 лева
“Юфка и нафора” на Филип Кабакян представя поезия, „затворена” в своеобразните си ‘раздвоения’, но същевременно опазила особено равновесие между емоциите, етическия императив и профетическите нагласи...
С класично издържани (в доста от текстовете) ритъм, рими и лексика, книгата моделира дуалистичен образ на света, в който се сливат горе – долу, вяра – съмнение, без да се стига до пароксизъм – една топла човечност е пропила стремежите на Аза да обитава разбиращо и говорещо му битие…
Авторът не остава до „откритията” на един преексплоатиран тематичен свод. Версията на ‘раздвоението’, около която гравитират стиховете в първата част (“Двойник в дъжда”), успява да прозвучи актуално, въпреки че съществуването тук и сега е изживяно като прастар конфликт – между живота и смъртта, между ‘сериозната’ и ‘нехайстващата’ проявеност на другия в себе си; между Аз, нежелаещо да примири духа с бита и другото Аз – безгрижно преминало “без чадър” в дъжда – вероятно защото художественият свят е удивително „веществен”. Плътността му се среща със символиката; образността е препратена отвъд предметното и пейзажното –‘отлепена’ е от клишето – и способна да „означи” смисловите редове и на „юфката”, и на „нафората”.
Че натюрелът на поета е чужд на всяка „фосфоресценция" на гнилостта и е белязан от отсъствието на каквато и да било поза, проличава още в “Епиграф”.Този текст е и своеобразен епиграф спрямо текстовата цялост на книгата, в която глупакът, шутът, фокусникът, са само маски на враждебната сила, правеща човека сляп за човечността (оттук – и пиететът към маргиналните фигури в немалко текстове – вехтошаря, лудия, провидения в пияницата Спасител)…
Дисхармонията на емоциите, е вписана в уравновесени художествени конструкции, без да се губи от драматизма на високия им градус. Това ясно се долавя във втората част (“Завеса за босите”), където една по традиция, патетично интерпретирана тематика, сега е реализирана вълнуващо, без дразнещ патос. И доколкото не проблематизира нито доброто, злото, греха и праведността, нито пътищата по които човек стига до прозрение, тя по-скоро иде да ни напомни за природата на човечността – за свободите и, но и за нейната крехкост всред оскотялата „драматургия” на живота.
И в следващите два кръга (“Нежно оцеляване” и “Стъпка в камъка”), словото е способно да приютява високи библейски значения – но също така, то носи памет от ‘еретическа’, (а защо не – и „еротическа”) празничност; от символиката на религиозната обредност, но и от буквалността на бита.
И светът на интимната лирика (“Нежно оцеляване”) изглежда езически „измамлив”, искрящ от витална сила, потопен е в жизнеността – затова завладява с неподправената си естественост... А мъдрата, устояващата човечност, е характерна не само за “Стъпка в камъка”, но и за цялата книга. Неизменни в нея са, стремежът да си прост като пръстта и смиреното осъзнаване, че само си “близнал от мръсната длан на твореца”…