"КРАТКИ ПРОСТРАНСТВА" - Мария Тодорова

"АРС",
Благоевград, 2007 г.,
формат 32/60/84, 64 страници,
корична цена 3,84 лева

      Несъмнено, „Кратки пространства” е колкото искрена, толкова и „тежка” книга.
Че Мария Тодорова е автор с предпочитание към ‘граничната’ словесност, подсказват и заглавието, и структурирането на текстовете. В един своеобразен синтез на естетическо и интелектуално, ключови стават необичайните за ‘традиционно’ устроен читателски слух, словесни конструкции: “В необщоприетият знак ще садя ореоли…” (“Да”); “…когато в малките кутии,/по копнеж и меки чехли,/ще се съблича ласката…” (“Срички на румба в ритъм на нощ”); “Ще си разплача основанието на очите…” (“Част по час”)…

Не са лесно проследими пътеките, по които Азът от първата част („Инатливости”) търси себе си и другите/ другия, понеже са имплицитно изразени – а търсенето е напрегнато, ситуирано в ‘колажирания’ образ на съвремието ни и ‘заскобено’ от самоиронични апострофи.

Дори и само едно заглавие на цикъл, като „Безсмислици”, малко или много, говори вече за ‘изравняването’ на философстващата вещина в знаенето и нищо незнаенето, на което сме обречени – впечатлява обаче отказът да се спре пред непознаваемото, пред участта да гледаш (себе си), без да проникваш (в себе си). Като че ли у чувствителния, интелектуален, но и всякога искрен субект на “Кратки пространства”, „демонът на самонаблюдението“ е непрестанно буден.

Интимната лирика в третата част („Среда”) е изключително специфична – и като емоция, и като изказ. Тук отново наднича „дежурната“ ирония, понеже съприкосновението с другия човек, стремежът към очовечена близост, са пропити с усещането за непостигащи се в своята си различност отделности… Характерните за стила на М. Тодорова, метонимии, изграждат образ, който е не по-малко ‘размиващ се’ и ‘фрагментарен’ от образа на света въобще – другият, обичаният, присъства като „око”, „ръка”, „пръсти”, „коляно”. Да бъде цялостно ‘видим’ и монолитен, се е оказало невъзможно.

В последната част („Думите”), за четящия изкристализира същинската тема на тази книга – темата за езика, обременен от наследено самосъзнание за ценностна подвижност и херменевтична недостатъчност. “Правя нови открития./ Намерих времето,/ в което те открих./ Оскъдицата/ е в езика. Неслучайно безпунктуационни текстове, (напомнящи постмодерното ‘автоматично писмо’) ограждат лирическия масив на всеки от циклите – там, където граничността не се е поддала на артикулиране по обичайния начин. За да се върне отново към себе си, езикът е трябвало да напусне нормите си и да излъчи още смисъл…

Сигурно е, че “Кратки пространства” не се чете ‘за кратко’ и набързо – поради напрежението от взирането в непрестанно изплъзващи се (и приплъзващи се) думи и смислови хоризонти, както и заради екзистенциалните бездни, които се отварят зад тях… Но и затова, книгата е ценна за изкушения читател.