"Бримка" - Надя Вълканова

"АРС",
Благоевград, 2008 г.,
формат 32/60/84, 40 страници,
корична цена 3,72 лева

      Още една книга на издателство „АРС” – “Бримка” – отново предлага различна посока за читателския поглед (в широкия спектър от актуални поетики)...
Авторът Надя Вълканова е с вече разпознаваем от изкушените почерк – езикът на книгата, издържан в бели, често безпунктуационни стихове, е съзнателно несложен, чужд на всяка поетична реторика, пестелив в ефектите на метафоричността. На пръв поглед, това е език с ясни референции, показно насочващ към видимостта на ‘действителното’...
      Възможно е подготвеният читател да различи в „Бримка” едно добре познато ни от ‘предметната’ поезия, денотативното пространство, чиито пластични детайли (стаята, стените, пердето, часовника, играчката с батерия) са устойчиви словесни знаци на неумолимо девалвирал битиен кръг (като част от който, човешкият живот е кратък интервал със съмнителни стойности). Още повече, че – предметните назовавания в книгата често се оказват заглавия на текстовете; те са своеобразен ‘вход’ и ‘ключ’ към посланието („Стаята”, „Климатик”, „Бойлер”, „В шарената купичка”, „Часовникът на дядо”).
      Тук именно, подготвеният читател рискува да се окаже ‘подведен’. В „Бримка” изказът е привидно директен и разбираем – но само привидно. Погледът умишлено се закрепва на ‘баналното’, на хиляди пъти известното – сякаш за да се домогне то тепърва до изконните си значения. И през несъмнената си понятност, наново да открие смисъла (незнайно къде убягващ на съвременника)... Един набор от сантименталните представи на стандартизираното съзнание, става дискретно ироничен език за изговарянето на онова, което човек отчаяно опитва да припознае като ‘близост’: когато ми убягват думите,/ти ми даряваш кутия бонбони/ (забравил си, че отказах сладкото)/ харесвам цветните обвивки/ но ме плаши празнотата в тях.
      Персоналността е погълната от модуса на предметите: „Мечето панда, което ми подари за деня на влюбените/ упорито държи сърцето си в ръце/ лицето му става алено от мелодията на батериите…” ; или: „всичко ще се повтори/ шоколадови човечета с ококорени очи/ ще дебнат по ъглите/ нови копнежи ще отлежават на остарели сергии”...
      В тази книга, обаче – през немилостивите безсмислия, съдържащи се в баналната видимост – „Аз”-ът не се е отказал да преследва изплъзващия се смисъл. Той вглъбено и мъдро живее себе си – като наблюдател на неуютен свят (където често следващият ден е„с една усмивка по-малко/ и с един облак в повече”), но и като изява на своята субективност, по стъпките на нелеката за опазване човечност („Боншанс”, „малкият човек”, „Страх”). И в неизменния кръг от повтарящи се битови действия – отказва да бъде просто заложник на вещния свят („Стаята”, „утре”, „научих се да плета чорапи”, „отново си тръгнал”)...
      Впрочем, предметността в стиховете на Надя Вълканова е съзерцавана и вчувствана, но не и конструирана. А онова което в някои постекзистенциалистки текстове е повод за интелектуалничене и игра с идеи, в „Бримка” е автентично суров лик на екзистенцията („сам”, „Изпращахме татко”). Емпирията, така характерна за тази поезия, не е очакваният елементарно отразен, грозен декор на страданието, нито е само функция на човешката сетивност. Финалният цикъл „Шестоднев” идващ, уж да ‘затвори’ структурно книгата, всъщност ‘отваря’ още внушенията и, пренасочвайки ги от битовото към битийното.
      Вещното в „Бримка” може да бъде спомен на „Аз”-а; отключена асоциация за цвят, вкус, форма – духовните опори зад предметността са трудно видими, но неизменно търсени.
      Книгата на Надя Вълканова е топъл 'разказ' на накуцващата ни човечност - с разните кривулици на нейните изпитания, съмнения, несигурности, отказани надежди, изтичащи сезони и съдбовно недоплетени плетки - с цялата потресна ранимост на съвременното човеконедоразумение. А метафората на плетката, плетенето („По терлици”, „научих се да плета чорапи”) визуализира авторефлексията и лутанията в лабиринта на себеизследването. В такава интенция, заглавието на книгата казва много – с конотоциите на "заплетено", "разплетено", "изпуснато" и т.н. При това, личи, че авторът поглежда немигащо, и с мъдро спокойствие към истините на битието. Без илюзии, но и без 'вехтоавангардна’ претенция – знаейки съдбата на думите, които: „след сто години ще са камък, който си тежи на мястото”...

______________________________
© Ваня Стефанова
© "Поречия", 1/2008

Вижте условията за доставка на книгата.