"Патерицата на слънцето" - Ваня Стефанова

"АРС",
Благоевград, 2008 г.,
формат 32/70/100, 44 страници,
корична цена 4,20 лева

      Г.М.: И друг път с теб сме говорили за стиховете на Ваня Стефанова. Ето сега пред нас е стихосбирката "Патерица на слънцето". Странно е това усещане да видиш стихотворения, които познавш, които са излизали в интерент отделно, сега събрани на едно място, в едно книжно тяло. Винаги в първия момент, при първия прочет, може би, ми се струва, че всяко от тях продължава да говори със собствения си глас. И след това, при следващото четене, ако се е получила добра "сглобка", започвам да чувам и цялото, "оркестъра". Така че, един вид, всяко стихотворение започва да звучи като отделна партия.
      Б.П.: Мисля си, че за стихове се говори точно в определен момент, в определено настроение и тогава изплува най-ненадейно стихът.Точно този, който е нужния. По някаква странна логика, започва да става онази патерица, без която не можеш да направиш следващата крачка. А толкова стъпала има една стълба, колкото можеш да видиш и усетиш. Ето защо при прочитането на дадена стихосбирка си сглобявам моята стълба със стъпалата – стихове. Книжното тяло дава една друга възможност – да видиш четката, която рисува един цялостен образ. Тази стихосбирка започва с нанасянето на първата багра.
      Г.М.: Съгласен съм за момента и настроението, които извикват точно определен стих. “Акварел” действително е богато като колорит стихотворение. И не само то. По интересен начин “рисува” Ваня Стефанова, цветовете са неочаквани, понякога контрастни при това. Какво виждаме тук: тъмен пристан и алено зарево…със зелена луна. Само че тя не е просто художник, защото “използва” цветовете, като им придава други свойства: “обеленото в сенките/ е алено/ на вкус (“Реене”); “спомени/шептене зеленикаво/....”провиснал в клоните/бял писък” (“Блатисто”); “Синьочерното/в перата ти е меко/(вечер е) (“Птича смърт”). Мисля си, не е ли това поезията, да казва индиректно, по подразбиране “другото”.
      Б.П.: Съблазнително звучи да се „ използва” тази патерица, до момента, в който стане трайно занимание. Опитваш се да „хванеш” в логическа примка думите, така че бръсначът на Окам да няма какво да изреже. По добре не чети поезия. Чети логика или философия. Анализирай и сравнявай. И когато достигнеш до извода, че всичко си разбрал, се случва онова, след което разбираш, че си гол пред Вселената. Виж какво се случва в „ Почти натюрморт”. Династията Юан и ваза. Времето е на Кубилай хан ( монголите). Вярата е „ Синьо небе”. Според някои историческите източници, точно изкуството на красивите, изящни вази е отминало. Ветрове и думи –ето част от текста в скобите. Намек за асоциация, скрити препратки, символ върху символа или дъхът необходим между думите?
      Г.М.: Най-вероятно е съблазън, или изкушение, съвсем човешко, да се анализира и сравнява. Както сме си говорили, мисля, че това е твой израз - човекът е класифициращо същество. Хареса ми това "дъхът, необходим между думите". Дали не става въпрос за премълчаването. Ако се замислим, в природата на метафората е заложено премълчаване, необходимостта от "разказване" се преодолява с пренасянето на несъвместими признаци върху някакъв предмет (е, отделен е въпросът, че този предмет е онасловен чрез... дума). Но, за да не те ядосвам повече: дъхът между думите, за това става въпрос. Ето, "В паяжината на тишината ми" стихът "Писукат прилепите на страха." разказва много повече от цяла глава на роман, например. При Ваня премълчаването е толкова силно, че е чуваемо. Един вид спотаяване, символно рисуване. Вземам едно стихотворение напосоки:

Четвърти Константинопол

С перлени зърна около глезена,
съм каменно ходило –
в празни миди;
сянка на Камена
до пресъхнал
извор...

не търся
трети
Рим.

      Б.П.: Определено взимане „напосоки”. Само тук може да се изпишат няколко тома критически материал, и, в крайна сметка, да се върнеш в изходната точка. Средиземноморието, коренното и Запада. И всичко в няколко реда. В основата стои митологемата. Всичко се казва за „ предмета” и се скрива вътрешния мотив. Мисля си, обаче, че абсолютна грешка би било да се чете през „ сюжета на мита”. Виж какво става с истината

стръмна и изящна е –
извивката на истината
(дори да ти разкажа –
няма да узнаеш).

      И преди съм ти казвал, че истината е парченце лед в окото. За какво точно премълчаване става въпрос, когато е „ изящна”? Знанието ни тегли към познатите образци и ни задържа в реалността, която сами сме приели за такава „ Горчи от мириса на летописи и е тъмно”. Въпросът за мен е тук: доколко е възможно сливането със сетивното възприятие чрез езика. Прибижаване и отдалечаване. Остава „надезиковото” разбиране, като възможно реално, в един звук или ореол.
      Г.М.: Оттук и възможността за различни прочити. В тези стихове виждам възхождане към символа и низхождане към онова, което се рисува, което пък води към ново възхождане.
      Б.П.: Ще ти отговоря с една малка притча. Питали човекът от пустинята: Какво би избрал, ако ти дадат мех с вода или езеро. Отговорът бил: Мехът с вода, защото може да се пренесе под плаща и да се премине.
      Г.М.: Митът, митологичното – как ги използва тя? От една страна е свързано с възможността да не си излишно обяснителен. От друга, но не като опозция, митът като един вид културен синтез казва страшно много.
      Б.П.: Не ти ли се струва, че има и други страни на мита. Една от възможните е тази, че попаднал в клетката на необходимостта, нямаш усещането, че си абсолютно сам и че това се случва само с теб? Тук бихме могли да разсъждаваме надълго и широко и за архетипите и колективното несъзнавано. Друг аспект на мита е усещането за несвобода или чувството за обреченост. Струва ми се, че в зависимост от конкретната настройка, в различините моменти преобладава единия или другия аспект на мита:

Страхливец съм,
страхливец си, Прокруст.
А отговорите са
къси.

      Г.М.: В „Патерица на слънцето” освен митологичност, има и много други неща. Съзерцание, цветове, образност, има стихове, изчистени до кристалност. Едно от любимите ми стихотворения в това отношение е ***(„тънък, толкова е тънък...”). И каква лаконичност!
      Б.П.: Лаконичен е и един звън, след който „ тишината изтънява”. Лаконично е и едно място, където „ нямам сянка”. Лаконична е всяка една пауза. И все пак – „пет връхчета на пръсти” или „ Изкачване” е „моето” стихотворение. Предлагам да помислиш за кратките форми.
      Г.М.: Кратките форми, според мен, са един вид поетичен концентрат. Емоция, мисъл, образ, са събрани в „един кубически сантиметър” думи. Всичко „излишно” е останало за подразбиране от читателя. Голяма е опасността в кратките форми бебето да не бъде изхвърлено заедно с водата, т.е. да остане скелета на стихотворението, единствено „хрумката”, и да бъде лишено от поезия. При В.Стефанова обаче поезията е чиста проба. Във всичките и миниатюри, включително и в триграмите и в юген-ите (тази нововъзникваща двустишна форма, която тя не само теоретично описа, но и художествено доразви) на основата на парадокса мигновено възниква художественото, лириката. Всъщност и по-дългите й стихотворения, структурно, са изградени не като поток на мисълта, а именно чрез кракостишия, които се надграждат. Или, както ти каза по-рано, като стъпала на стълба.
      И накрая, ако позволиш, една провокация: в някои отношения В.Стефанова ми напомня за теб. Виждам известно сходство в проблематиката и тематиката. Доколкото в центъра и двамата поставяте човека, природата и природата на човека.
      Б.П.: На твоята „малка” провокация ще се опитам да ти отговаря така, както на мен ми е удобно.
понеже
всички се влияем от
всички
и всичкото си ти
и въздухът тежащ на
раменете
да седнем всички
(нощта е кръгла маса)
да се раздаваме
и да се приемаме
от всички
тогава
песента остава вечна
понеже се припява
след моя глас е твоя
около огън

Още за и от Ваня Стефанова
______________________________
© Георги Милев, Божидар Пангелов
© "Поречия", 1/2008