Валентин Дишев, Левена Филчева
Бяло
Малък роман в няколко солилога между две линии
Той:
Книгите. Да, книгите. Винаги изпитваше някакво странно чувство, когато ги преброждаше с пръсти – знаеше, че линейната последователност на неговата стъпка противоречи на волята на някои от авторите. Но предприемаше тези умозрителни пътувания като форма на аскеза. Обръщаше гръб на докосването, чрез допира до грапавините на хартията. Не си даваше сметка за белезите, които остават по пръстите му.
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност. Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света на докосването.