Когато е изморен, спира да мисли. Той. Върши нещата по навик – отваря вратите, устата си (когато някой непременно иска да напълин ушите си с нещо от там), завръзва си връзките и може дори да чете – естествено, без да разбира – или, ако е много тъжен, да рисува (а после винаги се чуди защо „не му се е получило”), оставя времето да мине (на червено) и сам той се отпуска във вървенето навън (той ходи, сякаш стъпва по въже – с отворена крачка, тежестта на тялото – преливаща се от едното в другото ходило като млякото от тенджерата в някакви други съдини...) .

Нощта си е изпрала роклята и половината звезди оттам са паднали в пералнята, така че не е много светло и той не може, както обожава, да се оглежда в заледените локви по пода на улицата. Затова е (още по-) тъжен, със затворени очи.. Вятърът –от югоизток - опъва с пръсти неговите дълги мигли, които са развили своите спирали (да не им тежат), той не обръща внимание (нито на изток, нито на юг).

Ето я къщата, странно колко малко си прилича сега, на тъмно. Дори вратата като че ли не е на мястото си - но това е (сигурно) плод на умората, лепкава, жълта – и той трябва да я търси (вратата) между сенките на черните дървета, които се оглеждат в стените на къщата. Намира я отключена, което, странно, значи... влиза.

Нещо голямо и влажно, опънато на мястото на коридора, изпречва дупките си там, където би трябвало да има врати... Вече не е изморен, оглежда се (за ключ за лампата, но няма, за да разсее тази мазна светлина, дори не светлина, сияние, но сиво, мазно), вече знае - не е неговата къща. Обръща се, за да пътърси изхода и блъсва носа си в нещо студено. Огледало. Оглежда се. Не е той.